Тя скочи и избяга директно през вратата още преди да мога да се усетя какво всъщност става...

  В следващата секунда вече бях навън,сред снежната буря,гледайки тъжно в белият сняг посипвайки се на едри парцали от небето.Падайки върху короните на дърветета,които клатушкайки се от натежалия сняг се накланяха на една страна,като кораб клатушкан от вълните по време на корабокрушение, и изсипваха снега върху ледено студената земя...

 За първи път в живота ми тази прелестна картина не ме зарадва... Тя бе избягала от мен.

  Погледнах мъничките следи в снега и тръгнах да тичам след тях,докато тичах плачех... Плаках за онова което бях направил и изгубил сигурно навеки.Плаках за погубения шанс да бъда с нея.
Започнах да я викам по име,крещях толкова силно,че дори заглушавах ледената виелица,която фучеше като развилняла се вълчица изгубила своите малки в нощта.

  Ехото ми отвръщаше с моя глас,отново и отново.И всеки път гласът ми се струваше,че всякаш не идва от този свят,а от един друг свят.Свят в който бях попадал много пъти,но като че ли сега нямаше да се измъкна.

  Продължих да бягам и се не след дълго се озовах на брега на леденото езеро.
Кристалната му красота ме заслепи за секунда и в ума ми навлязоха толкова много спомени с нея,че надали мозъка ми щеше да издържи на цялата тази информация,която буквално се изливаше в мозъка ми в този момент.
 Първата ни среща,първата целувка... не можех да откъсна очи от замръзналото езеро...

И колкото повече си мислех за нея,толкова повече я забравях.Не помних името й,цвета на очите й,мекотата на кожата,допира й ... не знаех,коя е тя... но ме болеше.
 Сърцето ми се късаше от неописуема болка,все едно го бяха вързали с конци и някой го дърпаше накъдето си иска...
 
 Краката ми сами тръгнаха към хижата.Не след дълго се озовах отново пред камината-вече доизгаряща и в главата ми ехтеха последните думи,които изрекох на онова тайнствено момиче : " Обичам те! "

Последният пламък изгасна.