Пак тръгвам по пътя отдавна вървян

спирам се на кръстопъта

на разбитите ми мечти и плача,

плача за онова което увяхна и загрубя.

Сълзите падат сякаш от небето

удрят земята като метеори и вдигат прах

чак до облака над старата река,

реката от сълзи неизплакани.

Те ме режат като нож,

ненаострен в отрова и с ръжда пропит

Бавно взряващ се в сърцето и остава

там вовеки в мрак и самота.

Не,аз не плача.

Не,не съм и на кръстопът.

Само самотна сълза се стича в спомен