27 Септември 1746

  Търговски кораб "Виктория",някъде близо до остров Сан Андрес,Карибско море.


   Капитана на кораба бе най-силният мъж,който някога бях виждал...
Наистина в родна Норвегия имаше много силни мъже,аз също не бях хилав,но този човек бе гордост за своя народ и раса.
 Висок около метър и деветдесет,притежаващ мускули като на бик,излъчващ от себе си сила и здраве.Русата му коса и тъмно сините му очи,които се губеха в загорялото му лице издаваха,че скоро не бе слизал от корабите,а грозния белег над лявото му око говореше за бурният живот сред морските ширини и неизвестни острови.

 Бяха минали около петнадесет дни откакто бях на кораба,но още не беше провел нито един разговор с мен.Единствено,когато слязохме преди няколко дни на остров Бонейро за да разтоварим част от скъпоценната ни стока стана инцидент.
 
  Бяхме доставили товара и местният английски наместник ни покани на по чашка във вилата му. Не можехме да откажем и отидохме. Вечерта се почувствах зле,може би от странната алкохолна консистенция,която ни бе предложил да опита и аз като един изследовател и търсач на силни усещания първи се осмелих да опитам и не след дълго съжелявах и се прибирах в полу-мъгливо състояние към кораба. Тогава нейде из тъмнината изскочиха няколко чернокожи и излаяха нещо на испански,отговорих им че не разбирам и продължих по пътя си и тогава разбрах,защо белите не преобладават по тези места. Удара бе толкова силен,че почти моментално изгубих съзнание и се строполих на земята.
 
 Не след дълго се събудих от грубия шамар на капитана.Той ме погледна с пренебрежителен поглед и само ми каза " Спокойно..." . Всичко си бе по мен. В главата ми все едно се разиграваше битката при Картахена. 
 На следващия ден сеньор Себастиан де Елкано ми разказа как той и капитана вървяли не далеч от мен и съвсем случайно се натъкнали на гледката как няколко негри ме пребъркват.Красива гледка.Капитана се втурнал напред и само с един мощен удар повалил един от тях.Това им било достатъчно на останалите за да си плюят на петите,но капитана извадил пистолета си и стрелял по тях,можем да приемем за вярно,че е ранил някои от тях по кръвта която не бе отмита тази сутрин на кея.Добър урок повече да не нападат белите хора.

 ---

  Най-странното в този човек не бе необикновената му сила,а това че въпреки неговият капитански ранг се трудеше едва ли не наравно с останалите моряци на борда.Често се качваше на мачтата и сам гледаше за пиратски кораби,които не бяха особена рядкост в Карибите,а друг път хващеше руля и управляваше кораба все едно язди кон.
  Най-странно бе отношението му към робите,въпреки че сигурно щеше да убие негрите,които ме бяха нападнали на Бонейро,той се държеше доста хуманно с негрите,които служеха при него на кораба.Нито веднъж не го видях да удря някой от тях или да го наказва жестоко за цялото ни пътуване от Сейнт Джоунс до Сан Андрес,но именно тук във водите край Сан Андрес се убедих,че той е най-силният човек на земята ! Преди по-малко от едно пълнолуние стана нещо,което ме накара да мисля така и най-вероятно ще промени възгледите ми занапред.

---

   
   Малко преди да стигнем пристанищният град Санта Каталина на остров Сан Андрес ни връхлята внезапен ураган.Такава природна стихия никога не бях виждал през живота си.Морето ни люшкаше накъдето си пожелае без ни най-малко да се съобразява с това,че на борда има хора и много от тях вече бяха намерили смъртта си в синята бездна.Всичко ми приличаше като една игра на котка и мишка между мен и вълните,в която игра,аз нямах шанс да спечеля.
 Чувствах,че съм накрая на силите си и че съвсем скоро ще хвъркна и аз през перилата на кораба.
  Мозъка ми работеше непрестанно,търсех изход от целият този ад и го реших,хвърлих се в морето... в момент в който вълните ни бяха оставили на мира за секунди.Доплувах до бъчвата,която предварително си бях "харесал" и успях незнайно за мен как да се вържа за нея.Тогава сигурно изгубих съзнание.
 
   Събудих се и около мен бе само синия океан,но в далечината съзирах лодка!

Започнах да крещя и лодката обърна и дойде при мен.На нея бяха капитана,няколко от чернокожите му роби и един огромен сандък. Качиха ме на лодката,но бяхме прекалено тежки с моите килограми и огромният сандък,който не знам защо бе на нея.

  Усетих напрежението в капитана,мускулите на врата му се изпънаха до крайност,лицето му почервеня,надеде вик като на като разярен звяр,хвана сандъка и го изхвърли в морето.Потъна на момента.Но капитана дълго време гледа мястото на което го бе хвърлил,сигурно имаше нещо много скъпо в него за да го вземе в този воден ад на полуразнебитената лодка.

 Днес след като вече ни прибра друг кораб и се настанихме в някаква посрутена къщурка,която претендираше да бъде испанската мисия тук,един от негрите ми каза,че в сандъка било всичкото богатство на капитана натрупано през дългите години на неговите морски плавания и част някакъв спомен от съпругата му,която починала неотдавна от неизвестна болест на Антилите.

 Този мъж избра човешкия живот пред парите и спомените си.
Завинаги ще остане в спомените ми и се надявам някой ден отново да го срещна и да му поднеса моите извинения за случилото се макар,че не виждам аз с какво съм толкова виновен,може би все пак трябваше да си остана на бъчвата...


P.P. Случката е малко в стил ала Джек Лондон,но лично аз си я харесвам.Някой който обича да пише подобни неща и ми даде някой добър съвет ще му бъде безкрано благодарен. Посвещавам това разказче на Пепи Трифонов :)