Пастир


         

Като пастир изгубил стадото си

скитам се сам из света голям.

Търся своето семейство,

търся изгубената си душа.

Търся,ала не намирам.

Може би отдавна мъртва е тя,

попаднала в огньове ужасни

забравила за мен и за любовта.

А,може би ... тя е там

и подир мен върви...

Но как назад да се обърна?

Не върви...

Ще продължа да вървя

напред към пропастта

та в друг свят да срещна

искрата на надеждата.

Тъжно е, а в същото време. Когато се осъзнае тъгата, тогава идва и надеждата.

И в този ред на мисли, сещам се за мисълта на Блез Паскал, че човек е щастлив в своето нещастие именно защото го съзнава. Вселената не осъзнава своето величие, но човек осъзнава своето нищожество и с това е по-велик от вселената. Ако не осъзнаеш, колкото и болезнена да е мисълта, няма да тръгнеш да търсиш.

А ти добре дошъл в блогрола ми при "приятелите"

Добре заварил... :)